Честност

Второто основно качество на пророците е честността. На арабски думите честенамин и вяра иман идват от един и същ корен. А думата му’мин означава вярващ и човек, който вдъхва доверие. Освен че са били най-съвършените личности по отношение на вярата, пророците са вдъхвали най-много доверие и сигурност на останалите. В редица коранични знамения се подчертават тези качества на пророците. Тук ще цитираме само някои от тях: “Народът на Нух взе пратениците за лъжци. Когато техният брат Нух им каза: “Не се ли боите? Аз съм доверен пратеник за вас, затова се бойте от Аллах и на мен се покорете!” (26: 105 – 108).

Пророкът Нух се обръща по следния начин към своя народ: “Все още ли не се отказвате от греховете си и не ще се въздържате? Аз съм честен пратеник, който е доверен и не е склонен към предателство.” В това знамение от устата на самия пророк се изтъква честността като качество, присъщо на пророците.

Това срещаме и в следните знамения: “И адитите взеха пратениците за лъжци. Техният брат Худ им каза: “Не се ли боите? Аз съм доверен пратеник за вас...” (26: 123 – 125).

“И самудяните взеха пратениците за лъжци. Техният брат Салих им каза: “Не се ли боите? Аз съм доверен пратеник за вас...” (26: 141 – 143).

“И народът на Лут взе пратениците за лъжци. Техният брат Лут им каза: “Не се ли боите? Аз съм доверен пратеник за вас...” (26: 160 – 162).

Могат да бъдат цитирани още знамения във връзка с тази тема. Освен посочените съществуват и много знамения, които косвено загатват за темата за честността и довереността, но ние ще се задоволим с цитираните дотук, понеже целта ни е само да набележим темата.

Му’мин е едно от имената на Всевишния и същевременно е едно от най-важните характеристики на вярвящите в Него. Защо Аллах е назоваван му’мин? Защото Той е източник на доверие. Той ни дарява с доверие. Доверието достига до нас капка по капка или като водопад, но единствено от Неговия извор. Бог е Онзи, Който превръща пророците в честни и ги въздига сред себеподобните им, дарявайки ги с честност. Следователно темата за честността, доверието и вярата ни свързва с пророците и до голяма степен обвързва пророците с Всевишния. Като цяло тази обвързаност обуславя и нашите взаимоотношения, т.е. между Твореца и творенията. Всички тези понятия се съдържат в производните на думата честност и една от най-важните страни на проблема е да бъде открита взаимната връзка помежду им.

Както честността е едно от основните качества на всички пророци, тя е основно качество и на архангел Джибрил. Ето как той е представен в Корана: “Покоряват му се [ангелите] там, доверен е.” (81: 21).

Да, Джибрил се подчинявал на Всевишния и по отношение на възложената му мисия свише той бил доверен пратеник. Всевишния е Му’мин. Неговото слово вдъхва доверие. Коранът е низпослан посредством Джибрил, когото Аллах назовава Доверения. Този Коран е изпратен на Доверения Пророк и неговата умма – общността от честити хора, които желаят да съхранят доверието.

Няма съмнение, че всеки е извлякъл някаква поука от Свещения Коран в зависимост от собственото си равнище. Джибрил също е един от поучилите се от Корана. Веднъж той се обръща към Пратеника на Аллах и му казва: “Имах съмнения относно това, какъв ще бъде краят ми, докато Всевишния не ме назова в Корана Доверения. След като чух това определение, бях изпълнен с чувство на сигурност до мозъка на костите си.”

Честността като основно качество на нашия пророк

Нашият Пророк се отнася честно към Божиите послания още от самото начало... Въобще е немислимо той да е злоупотребил с онова, което му било поверено. Второ, той е честен и по отношение на всички същества. Всички му се доверяват. Защото той още отначало е проявил честност към всички и е вдъхнал доверие и сигурност на хората. На по-следващ етап той ни е разказал колко значими са доверието и сигурността и ни е накарал да повярваме в думите му. Сега нека се спрем последователно на тези положения.

Верността на Пророка към пророческата мисия

Всевишния е избрал своя Пророк като човек, предан на онова, което му се поверява. През цялото си земно съществуване той е изпитвал вълнение и възхищение от това дотолкова, че щом идвало откровението, от страх да не изпусне някоя дума, започвал да повтаря казаното от Джибрил още преди той да е приключил с низпославането на новото знамение. Пророка проявявал толкова усърдно старание в това отношение, че един ден Коранът щял да се обърне към него с думите: “Не си движи езика с това Слово [о, Мухаммад], за да избързаш [да го запомниш]! Да бъде събрано [в твоите гърди] и четено [от теб] е Наша грижа. И когато го четем, следвай неговото четене! После неговото разясняване е наша грижа.” (75: 16 – 19).

Коранът бил поверен в неговите ръце... И той се опасявал да не би да не успее да опази тази свещена Книга, поради което изпитвал боязън и страх. Затова Всевишния го успокоявал и гарантирал, че Пратеника на Аллах ще опази онова, което му е поверено.

Пратеника на Аллах прекарва целия си живот, изпитвайки едни и същи вълнения, повече от всички полага усилия да опази, онова което му е поверено и чувства на плещите си бремето на тежката мисия, с която се е нагърбил. Затова по време на Прощалното поклонение, т.е. когато Пророка се прощава със своята умма, когато слънцето бавно залязва и с мисълта, че възвишеният му живот също е към своя залез, той още веднъж споделя пред верните си приятели тази огромна отговорност, и на висок глас казва: “Скоро ще ви питат за мен.” Но преди да им бъде зададен този въпрос, той ги пита: “Оповестих ли своята мисия?” Всички присъстващи там отговорили в един глас и толкова гръмко, че гласовете им ехтели навсякъде: “Да, ти оповести подобаващо своята мисия и я изпълни безпогрешно!” Въз основа на тези думи Божият Пратеник вдига ръце към небесата и казва: “Господи, бъди ми свидетел!”[1]

Придържането към честността започва от Всевишния, продължава с архангел Джибрил, после се предава на Божия Пратеник, след което преминава в неговата умма... И по време на Прощалното поклонение отново стига до Всевишния благодарение на засвидетелстването.

Според най-авторитетните източници по хадис Пресветата ни майка Аиша казва следното във връзка с разбиранията на Божия Пратеник за онова, което му е поверено да пази: “Ако допуснем, че Пратеника на Аллах не беше оповестил някое от знаменията, които му се низпославаха, той щеше да прати в забвение следното знамение: “И ето, казваш на онзи, когото Аллах облагодетелства, и когото ти облагодетелства:“Задръж съпругата си при теб и бой се от Аллах!” И спотаи ти в душата си онова, което Аллах разкри, и се притесни от хората, а Аллах повече заслужава да се боиш от Него.”[2] (33: 37).

Това знамение е низпослано във връзка със следния случай. Пратеника на Аллах сгодил за братовчедката си Зайнаб бинт Джахш своя освободен роб Зайд ибн Хариса, когото осиновил. Ала бракът им не се оказал щастлив. Зайнаб бинт Джахш приела това предложение единствено от покорство пред Пратеника на Аллах. И понеже още от самото начало бракът бил сключен с нежелание, тя не проявявала необходимото уважение и почит към своя съпруг. И без друго Всевишния отдавна предопределил тя да се включи сред пречистите съпруги.[3] Но според тогавашните арабски традиции осиновените имали статута на собствени деца. Следователно съпругата на Зайд била и братовчедка, и снаха на Пророка. Преди това майката на Зайнаб предложила на Пратеника на Аллах дъщеря й да му стане съпруга. Но той отказал. Сега самият Аллах повелявал бракът да се сключи. Женитбата със Зайнаб се сторила много тежка и непосилна задача за Пратеника на Аллах. Но повелята дошла свише. Имайки предвид този случай, нашата майка достойната Аиша казва: “Ако Пратеника на Аллах имаше намерение да не огласява някое знамение, той щеше да премълчи това, в което му се повеляваше да се ожени за Зайнаб.” Ала той се отнасял с изключителна честност към откровението, което получавал. Затова е немислимо той да е скрил дори и най-малките подробности, които стигали до него чрез откровението.

Да, ако беше укрил някое от знаменията, това щяха да бъдат вече цитираните думи, но той проявявал честност към онова, което му се поверявало и не било допустимо да укрие нито едно знамение.

Още един случай, свързан с неговото разбиране за честност. В битката при Бадр неверниците били пленени. Пратеника на Аллах се посъветвал с Абу Бакр и Омар. Абу Бакр предложил пленниците да се освободят срещу откуп. Омар бил на мнение, че всички до един трябва да се ликвидират. Той дори поискал всеки да унищожи близките си. Пратеника на Аллах приел предложението на Абу Бакр и освободил пленниците срещу откуп. Сега нека проследим какво се е случило по-нататък според разказа на Омар:

“Бях отишъл до едно място и се върнах. Заварих Пратеника на Аллах и Абу Бакр да плачат. Да, и двамата бяха навели глави и плачеха. Попитах ги каква е причината за това, но и двамата нямаха сили да ми отговорят. Аз отново настоях. Казах им, че и аз искам да споделя мъката им и да заплача заедно с тях. Накрая Пратеника на Аллах със сълзи на очи ми каза, че е било низпослано следното знамение[4], в което Всевишния повелява: “Не подобава на пророк да има пленници, докато не е воювал по земята [с неверници]. Вие искате благата на земния живот, а Аллах иска [за вас] отвъдния. Аллах е всемогъщ, премъдър.” (8: 67).

Ако допуснем, че Пратеника на Аллах е укрил някое знамение, сигурно това щеше да е второто, което нямало да оповести. Но Пратеника на Аллах проявявал пълна честност към откровението. По-нататък, когато разглеждаме темата за непорочността на Пророка, отново ще се позовем на тези две знамения и подробно ще разясним онези страни на знаменията, които са свързани с темата за непорочността.

Верността на Пророка към всички творения

При изпълнението на пророческата си мисия Пратеника на Аллах проявявал вярност към Божиите послания, в душата му се възцарила Божията преданост и той я проявявал към всички творения.

Веднъж, когато Пророка се отдал на молитви, майката на вярващите Сафийя, Аллах да е доволен от нея, дошла при него. След като постояла известно време, поискала разрешение да тръгне за вкъщи. Пратеника на Аллах също излязъл заедно със съпругата си, за да я изпрати, и още не сторили няколко крачки, сподвижници минали край тях, без да спрат, и се отдалечили. Пророка веднага ги спрял, след което разкрил лицето на майката на вярващите и казал: “Вижте, това е съпругата ми Сафийя!” Сподвижниците се стреснали и казали: “Опазил ни Господ, о, Пратенико на Аллах, как можем да си помислим нещо лошо за теб?” Ала както с всяка своя постъпка, така и сега, Пратеника на Аллах искал да им даде поука. На свой ред той казал: “Сатаната непрекъснато циркулира в кръвта на човека.”[5] След като Сатаната е толкова близо до човека, възможно е да му внушава най-различни мисли. Ако допуснем, че съществува вероятност, дори и едно на милион, в съзнанието на човека да се породи съмнение или колебание (“Всъщност, това дали беше жената на Пратеника на Аллах?”), опазил Господ, съмнението би унищожило човека и би помрачило светлината на неговата вяра. Ето защо тази състрадателена личност – Възвишеният Пророк – незабавно се намесва, като по този начин показва собствената си честност и опазва вярата на своята умма.

Ето това била неговото разбиране за вярност и честност. Всъщност преди още да се обяви за пророк, не го ли наричаха Честния?[6] Не го ли знаеха като такъв и онези, които по-късно се превърнали в негови безпощадни врагове? Той до такава степен бил възприеман като доверена личност, че според собственото ми мнение, ако Абу Джахл беше попитан на кого би доверил най-скъпото, което притежава, включително и честта и достойнството си, сигурно щеше да отговори: “На Ал-Амин” (Честния). Да, най-напред щял да се сети за Мухаммед Честния. И наистина това е така. Пратеника на Аллах прекарал целия си живот в дух на честност.

Той дотолкова бил честен, че веднъж чул жена да казва на детето си: “Ела, виж какво ще ти дам.” и незабавно попитал: “Какво ще му дадеш?” А жената отговорила: “Щях да му дам няколко фурми, Пратенико на Аллах.” Пророка казал: “Ако не беше дала нищо на детето, щеше да излъжеш.”

Защото Пратеника на Аллах смятал лъжата за признак на лицемерие и се стремял максимално да я избягва. Лъжата е една от трите характеристики на лицемерния. Останалите две са – неспазване на обещанието и нехайство към онова, което се поверява. Това е грях и отклонение от правия път.[7] Както лицемерието, така и нехайството към повереното, също не било присъщо на Пратеника на Аллах.

Духът и разбирането за честност на Пратеника на Аллах не се проявяваха единствено към хората. В неговия кръг на честност влизало всичко съществуващо. Веднъж станал свидетел на това как един от сподвижниците помамил коня си с шепа, уж държи нещо в нея и се преструвал, че ще го даде на животното. Това силно обезпокоило Пророка, който извикал при себе си сподвижника и го укорил за деянието му. Той проповядвал, че дори и животните трябва да ни имат доверие.[8]

Веднъж се връщали от война. Няколко сподвижници намерили птичета и ги взели от гнездото им, за да им се любуват. В този момент долетяла майката и след като не ги заварила в гнездото, започнала да писука и непрекъснато да кръжи около гнездото. След като разбрал за това, Пратеника на Аллах незабавно заповядал птичетата да бъдат върнати в гнездото им, за да не се тревожи повече майката. Сякаш с това той искал да каже, че не подхожда на онези, които олицетворяват честността на земята, да се държат по подобен начин.[9]

Неговите сподвижници – онзи ореол, който отразявал светлината на Пророка – също били като него. Един от тях е назоваван доверения на уммата – Абу Убайда ибн Джаррах. По време на халифата на Омар той бил управител на Дамаск. Когато Хераклий повел войските си към Дамаск с цел отново да си възстанови тези територии, Абу Убайда разполагал с малоброен отряд. Поради което било невъзможно самостоятелно да бранят града. Той веднага събрал населението на града и казал следното: “Събрахме от вас данъка джизие[10], в замяна трябваше да ви защитаваме. Но в момента не притежаваме тази мощ. Следователно няма да успеем да ви браним. Ще ви върнем целия данък, който сме взели, защото не е уместно да го задържаме в нас неправомерно.”

Тогава върнали данъка джизие на онези, които са го изплатили. Духовниците и свещениците, които били трогнати от тази мярка, влезли в църквите и започнали да се молят на Бога да не ги лишава от управлението на мюсюлманите. И когато ги изпращали, изричали: “Надяваме се някой ден отново да се завърнете и да ни избавите от тиранията на Хераклий.”[11]

Абу Убайда бил набожен човек, който вдъхвал доверие, живял като честна личност и спечелил сърцата дори и на християните. Ако днес Западът не се вслушва в нас и не обръща внимание на онези хора, които изпращаме в Европа, това се дължи изцяло на собствените ни недостатъци. Няма съмнение, че главният ни недостатък е проблемът за честността и доверието, който в момента разглеждаме. Когато отново си възвърнем тази добродетел, цялото човечество ще припознае в нас хората, на които ще може да се има доверие. По този начин ще направим най-важната стъпка към възстановяване на положението ни като балансираща сила сред останалите държави.

В световното господство на Османската държава също може да се усети атмосферата на честност. Когато отивали на война, ако откъснели някой плод от чужда градина, благородните и честни хора връзвали на клона дължимите пари и така се отплащали на стопаните им. Преди да завладеят нови територии, първо завладявали сърцата на местното население със своя дух на честност и със смелостта си. В противен случай нито щели да навлязат в Европа при безпощадността на кръстоносците, нито щели да се задържат там. Благодарение на честното управление, подобно на това, към което се придържал в Дамаск Абу Убайда, Османската държава просъществувала пет века на Балканите и във вътрешността на Европа. Затова в епохата на възход османците са стигнали чак до Виена с цената на много малко жертви. И векове наред олицетворявали сигурността и спокойствието. Мисля, че в Турция след провъзгласяването й за република с цел да се въдвори ред в държавата е пролята повече кръв, отколкото в Османската държава, и то за запазване на мира между различните етноси. Направените изследвания в тази област и статистическите данни сочат, че по време на шествековното съществуване на Османската държава броят на загиналите по време на конфликти не надвишава броя на загиналите в Турция през втората половина на миналия век. Следователно в никакъв случай не е правилно да се твърди, че завоеванията на Османската държава се основават единствено на използването на груба сила. От друга страна, като се знае какви са били превозните средства по онова време, се вижда, че не би било възможно държава, разпростряла се на такива мащабни територии, да се управлява единствено чрез авторитарност и военна мощ.

Да, понеже завладявали сърцата и душите на хората, османците успели дълго време да управляват хора от различни раси под купола на една и съща държава, без да възникват сериозни проблеми. Смятам, че днес радетелите за любов между хората трябва да използват същите методи и похвати.

Пророка призовава своята умма също да бъде честна

Султанът на пророците съхранявал в благонадеждие посланията, които Всевишния му изпращал и разширявал рамките на тази атмосфера на честност така, че да обхване всичко съществуващо. Той призовавал своята умма също да възприеме този морал и препоръчвал на нейните представители да живеят като доверени лица сред останалите хора. При него въобще не можело да става и дума за предателство и въобще не се отправяли клевети по адрес на вярващите. Той веднага предупреждавал човека до себе си и не позволявал върху душата му да падне прахът на клеветата.

Веднъж достойната Аиша казала: “Колко е дълга шията на онази жена.” А Пророка й отвърнал: “Ти я оклевети и отхапа от плътта й.”[12] Пророка дал същия отговор и на сподвижника, който говорел зад гърба на Муиз.[13] Това се дължало на неговата честност и на убеждението, че ореолът на доверието ще възцари сигурност в душите.

Пророка винаги изричал и препоръчвал на своята умма следната молитва: “Господи, пази ме от унижението, то е толкова лош спътник! Пази ме и от предателството, то е толкова зъл посредник в тайната!”[14]

Както е важно да се опази онова, което е поверено на някого, така също е важно той да не се поддаде на предателството. Тези нравствени качества са взаимно обвързани.

В хадис, от който човек настръхва, Пророка има предвид онези, които не спазват обещанията си и така се превръщат в предатели: “В Съдния ден, когато Аллах ще събере на едно място всички хора, първи и последни, за всеки, който не е бил предан, ще се развее знаме и ще се каже: “Ето, така този човек не е проявил преданост.”[15]

Душата на Пратеника на Аллах била затворена и запечатана за всички злини. А за добрината, дори и за най-малката, която се смята за дреболия, сърцето му било широко отворено и винаги сядал и ставал с чувство за добротворство. Той прекарал целия си живот в атмосфера на честност и доверие. И човечеството му се доверило. А онези, които му обърнали гръб се излъгали и били изоставени. Той винаги треперел над своята умма като ангел-пазител. Който и да било винаги и при всякакви обстоятелства щом някой почуквал на вратата му, той чувал от него поканата: “Заповядай!”

Както хората се доверявали на Пророка, така той се уповавал на Аллах. Неговото доверие и упование във Всевишния показва, че качеството му на честна личност свързва пророка с Всевишния и го извисява до Него. Честността се низпослава от Всевишния и се проявява под формата на сигурност и упование у пророците. И когато тези два полукръга се съединят от тях се образува всеобхватната сигурност и доверие.

Всеки пророк е бил удостоен с доверие към Всевишния. Това е една от основните черти и превъзходни качества на пророците. Коранът ни дава много ясна представа за това положение в следните знамения: “И им прочети вестта за Нух! Когато каза на своя народ: “О, народе мой, ако ви тежат моят престой и моето напомняне за знаменията на Аллах, то на Аллах аз се уповавам. Съберете се с вашите съдружници, после си изяснете вашето дело, после отсъдете за мен и не ми давайте отсрочка!” (10: 71).

Пророкът Нух (Ной), мир нему, се уповавал на своя Създател и се обръщал към общността от неверници, с които спорел със следните думи и ги приканвал: “Ако ви тежи моето присъствие, престой и положение сред вас, и ако ви тежи моето оповестяване на религията, ако не можете да преглътнете това, сторете всичко, каквото сметнете за уместно... Аз се уповавам на Аллах от положението, в което се намирам. Ето ви вас, ето ме и мен. Вие сте цяла тълпа, а аз съм един-единствен. Но знайте, че Аллах няма да ме изостави срещу вас. Сега вие се сплотете, посъветвайте се помежду си и измислете какво да правите, и когато свършите това, обединете всички свои съдружници и всички онези, които биха ви се притичали на помощ. Съберете ги, та после да не ви гризе съвестта. Направете така, че после да не съжалявате, казвайки : “Де да бяхме сторили и това!” и направете всичко, което е по силите ви, приложете в действие всичко замислено от вас!” Когато пророкът Нух изричал тези думи той изпитвал изключително доверие и упование във Всевишния. Той напълно бил убеден, че неговият Създател ще го покровителства и закриля. Не знаем точно колко души се качили на Ноевия ковчег, но знаем, че редица пророци, включително и пророкът Ибрахим (Авраам), мир нему, произлизат от неговия род.

Защото Коранът отнася пророка Ибрахим към неговия род: “И сред неговите последователи бе Ибрахим.” (37: 83).

“Призовавам за свидетел Аллах и вие свидетелствайте, че съм невинен за онова, което съдружавате, с Него. И лукавствайте срещу мен всички, и не ме изчаквайте!Аз се уповавам на Аллах, моя Господ и вашия Господ. Няма твар, която Той да не държи под Своята власт. Моят Господ е на Правия път.” (11: 54 – 56).

А ето как са описани положението, всеотдайността и упованието на пророка Ибрахим: “Хубав пример за вас са Ибрахим и онези, които бяха заедно с него, когато казаха на своя народ: “Непричастни сме към вас за онова, на което служите вместо на Аллах.! Ние ви отхвърляме и ще се прояви вражда и омраза помежду ни, докато не повярвате в Аллах.” Освен думите на Ибрахим към баща му: “Ще моля за твоето опрощение, но нямам власт да се застъпя за теб пред Аллах. Господи наш, на Теб се уповаваме и пред Теб се покайваме, и към Теб е завръщането.” (60: 4).

Да, Ибрахим и приближените му се противопоставяли на неверието и призовавали неверниците. “Ние – казвали те – сме твърде далеч от идолите, на които вие се кланяте, освен Аллах. Ние отричаме както вас, така и идолите, на които се кланяте. А враждата помежду ни се задълбочи.” Всъщност тази вражда води началото си от времето на пророка Адам и стига до наши дни. Вярата и неверието са в конфликт още от самото начало. Невъзможно е те да споделят едно и също място и пространство. Следователно, разбира се, че неверието ще се опитва да възпрепятсва вярата и ще изпитва безпокойство от нея. “Уязвим е прилепът срещу светлината.” Очите им не са свикнали да виждат светлината, подобно на прилепите ще изпитват безпокойство от сиянието на вярата и пророчеството. Да, докато и вие също като нас не повярвате във Всевишния и не се доверите на Него, враждата помежду ни никога няма да приключи.

Защото в самата същност на безбожието се крие заблуда и ненавист. Неверникът е враждебно настроен към всичко. А в душата на вярващия е втъкано блаженство и човечност. Той възприема цялата вселена като люлка на братството. Винаги търси общото, което го свързва с останалите, и път към диалог с всички. Такъв е вярващият, а безбожникът изпитва удоволствие, изпадайки в конфронтация с другите. Всъщност ако всички повярват във Всевишния и обвържат сърцата си с Него, ще настъпи всеобщ мир и спокойствие. Възлагането на подобни надежди за мир на неверника и неверието би означавало проява на безразличие и наивност. Защото безбожието няма какво друго да даде на човечеството освен да настървява народите едни срещу други.

Следователно между вярващия и неверника не може да има диалог в истинския смисъл на думата. Затова Коранът разглежда като изключение думите на пророка Ибрахим към баща му. Думите на Ибрахим, мир нему, били само пожелание и се дължали на изключителната му състрадателност и милосърдие. Но и той открито заявявал, че е безсилен да се застъпи за своя баща пред Бога. След което пророкът Ибрахим, изричайки: “На Теб се уповаваме, на Теб служим”, изтъквал своето доверие и упование във Всевишния. Всъщност ако бъде проучен и изследван житейският път на всеки един пророк, ще се установи, че те са проявили изключително доверие и упование в Бога. Тяхното доверие и упование се различава от това на обикновените хора. И особено ако това упование се изпитва от Султана на пророците. Да, упованието и доверието на Предводителя и на двата свята били по-висши и по-дълбоки от упованието и доверието на останалите пророци...

Всевишния го научил да изрича “Уповавам се на Аллах.” И Пратеника на Аллах прекарал целия си живот в доверие и упование в Бога. Ето какво казва блажения Али, който е безстрашна, храбра и смела личност: “Когато на бойното поле изпадахме в безизходни ситуации или ни обземеше страх, скривахме се зад Пратеника на Аллах, така намирахме спокойствие и сигурност.”[16]

Упованието му по време на хиджра

Когато дошъл моментът Пророка да се пресели домът му бил обсаден от хора, изгарящи от желание да го ликвидират, но той, прочел следното коранично знамение: “И сложихме пред тях ограда, и зад тях – ограда...” (36: 9). После хвърлил шепа пръст в лицата им и без да прояви ни най-малко безпокойство минал между тях, и поел по своя път.[17] Да, той не се обезнадеждавал и бил смел. След това трябвало да се отбие в пещерата Саур. Тя се намирала на връх, труднодостъпен дори и за младежите. А той се изкачил дотам точно на петдесет и третата си годишнина. И без друго целият му живот преминал в изпитания и скръб. Това било поредното изпитание. Сега се отзовавал на поканата на тази пещера, която го призовала по свой начин и останал в нея няколко дни. Така я удостоявал с висока чест.

Идолопоклонниците от Мека чакали на входа на пещерата. Били на разстояние не повече от метър и Абу Бакр, Аллах да е доволен от него, бил обзет от силно безпокойство. Защото смятал, че в този момент Пратеника на Аллах е поверен в неговите ръце и изпитвал тревога. През ума му минавала следната мисъл: “Ако му се случи нещо, преди да сме стигнали до целта...” Лицето му пребледняло. Но усмивката, която се изписала на устата на Пратеника на Аллах не изчезвала. Той се опитвал да успокои Абу Бакр – този човек на упованието и доверието – с думите: “Не се бой! Всевишния е с нас.” И продължавал: “Защо таиш съмнения за двама души, след като Аллах е третият.”[18]

Упованието му на бойното поле

В битката при Хунайн ислямската войска първоначално била разбита. До такава степен, че всички сподвижници се разпръснали в различни посоки и всички били убедени, че изходът от войната ще бъде тотално поражение. Но точно в този момент се случва нещо неочаквано. Пратеника на Аллах възседнал коня на Аббас, който се опитвал да успокоява животното, и го пришпорил към вражеските сили. В същото време със своя плътен и респектиращ глас извикал: “Аз съм пратеник на Аллах, това не е лъжа! Аз съм внук на Абдулмутталиб и това не е лъжа!”[19]

Тази негова храбра постъпка довежда до организирането на ислямската войска за кратко. Злощастната съдба, била победена и краят се преврнал в начало.

Учудващо упование

Оттеглил се е на почивка под едно дърво. В този момент, възползвайки се от ситуацията, неверник на име Гаурас взема окачения му на клона меч и го опира на гърлото на Пророка. С подигравателен тон пита: “Кой ще те спаси от мен?” Въпреки създалата се ситуация Пратеника на Аллах не проявява никакви признаци на паника, защото доверието му във Всевишния е непоклатимо. И с пълна увереност извиква – “Аллах!”. Този мощен глас кара неверника да се разтрепери, мечът пада от ръката му и той остава прикован на мястото си. В следващия момент Пратеника на Аллах взема меча в ръката си и на свой ред запитва: “А сега теб кой ще те спаси?” Мъжът започва да трепери като покосен от треска. В този момент пристигат и сподвижниците, които чули гласа на Пратеника на Аллах. Гледката, на която станали свидетели, учудва и тях. Когато научават за случилото се, вярата и упованието им във Всевишния се задълбочава още повече. Виждайки това упование, Гаурас дава дума за вярност на Честния и се отдалечава.[20]

Известният западен писател и мислител Бърнард Шоу казва: “Пророкът Мухаммед е личност, която с различните си и превъзходни качества кара човека да изпитва възхищение. Невъзможно е тази тайнствена личност да бъде разгадана напълно. Но съществува една негова съвършена особеност, в която въобще не е възможно да се проникне, и тя е доверието и упованието му във Всевишния.” Шоу казва истината...

Той така се доверявал и уповавал на Всевишния, че е невъзможно да го оценим с известните ни критерии. Неговото положение и стойност при Бога било в съответсвие с доверието и упованието му в Него. С Неговото желание, воля и покровителство нощите се превръщат в дни, мракът – в светлина, въгленът – в диамант, и просяците биват възнаградени с царски владения. В тази връзка искам да разкажа една случка, позовавайки се на Хасан ал-Басри. Според мен това е важно събитие, понеже е свързано с Пророка. Събитието може да се критикува от гледна точка на условията за достоверност на хадисите, но подобни случаи са толкова разпространени, че може да се приемат за нещо нормално и не крият риска от заблуда. Случката е следната: младеж от Басра решава да замине на поклонението хадж заедно с възрастния си баща. На път за Мека баща му умира. Умира, но бива преобразен и придобива формата на отблъскващо животно. Това състояние оказва толкова силно въздействие върху младежа, че в своята безизходица той започва да се лута. Чуди се кого да повика, за да му покаже трупа и да поиска помощ. Докато душата му се терзае, внезапно нещо започва да го притиска. Младежът е полусънен-полубуден и вижда как вратата на палатката се отваря и през нея влиза човек със слънчев лик. Тази приветлива личност стои до мъртвеца, помазва с ръка целия труп и местата, откъдето е минала ръката му, започват да възстановяват първоначалната си форма, така че трупът на бащата се превръща в сияещо тяло на светъл човек. Младежът е учуден от видяното и гледа в захлас. Тъкмо когато непознатият понечва да излезе, младежът го спира и го пита: “За Бога, кажи ми кой си ти?” А непознатият отвръща: “Не ме ли позна? Аз съм Мухаммед.” След като чува това, младежът се изпълва с огромна радост и запитва: “О, Пратенико на Аллах, защо се случи всичко това? Защо баща ми претърпя такова преображение?” Пратеника на Аллах отговаря: “Той непрекъснато употребяваше алкохол. Това е причината за неговото преображение.” Младежът отново пита: “А причината за твоето пристигане?” Пророка дава следния отговор: “Дойдох, защото всеки път, когато моето име се споменаваше, твоят баща се молеше за мен...”

Ето, дори и тази малка обвързаност на въпросния мъж не остава без възнаграждение и когато е изпаднал в нужда, Пратеника на Аллах се застъпва за него. След като е научил за смъртта му, духът на Пророка, с Божието позволение, веднага се появява при него.

Пратеника на Аллах е личност, която заслужава най-голямо доверие и упование сред останалите хора. Неговата умма също трябва да заслужи подобно доверие. Затова в едно коранично знамение се казва: “Аллах ви повелява да връщате поверените имущества на техните собственици и когато съдите между хората, да съдите със справедливост. Как прекрасно е това, с което Аллах ви наставлява! Аллах е всечуващ , всезрящ.” (4: 58).

Ето как блажения Али обяснява причината за низпославането на това знамение: “След като Мека бе завладяна, Пророка взе ключовете за ал-Кааба от Осман ибн Талха, който все още не бе приел исляма, и лично отключи храма. Тогава дойде Аббас и поиска да вземе ключовете. Може би този човек, който предстоеше да стане велик мюсюлманин, беше по-достоен да ги вземе. В същото време, ако той получеше ключовете, това щеше да го вдъхнови още повече. Така и стана. След като знамението беше низпослано, ключовете бяха върнати отново на Осман ибн Талха. Не след дълго тази велика личност прие исляма.[21] Само че валидността на знамението засяга всички. Понеже според Пратеника на Аллах изчезването на доверието ще бъде един от признаците на апокалипсиса, в тази връзка той казва: “Когато доверието изчезне, очаквайте апокалипсиса!”[22]

Доверието е от голямо значение. Възлагането на определена задача на специалист в дадена област означава, че му е оказано доверие и това е един от най-важните фактори, върху които се крепи световният баланс. Да изчезне доверието означава да бъдат нарушени общият баланс и равновесие. Наличието или липсата на такъв свят са в равни съотношения. В друг хадис във връзка с това положение Пратеника на Аллах казва: “Всеки един от вас е пастир и всички носите отговорност за онези, над които властвате. Държавният глава е пастир, който отговаря за своите подчинени. Всеки човек е пастир в своето семейство и носи отговорност за него. Жената е пастирка в дома на своя съпруг и носи отговорност за повереното й имущество. Слугата е пастир на имуществото на своя господар и е отговорен за тях. Всеки един от вас е пастир и всеки от вас носи отговорност.”[23]

С тази широка перспектива нашият Пророк цели да каже, че хората са поверени едни на други. Цялото битие е поверено на Всевишния. Коранът първоначално е поверен на Джибрил, след това – на Пророка Мухаммед. Истините на Корана и пророческата мисия на Пророка Мухаммед са поверени на уммата. А цялата умма е поверена на Аллах.

Всички начала, от които произлиза животът и които дават жизненост на обществения живот, са като вписани една в друга окръжности. Наруши ли се цеялостта на една от тези окръжности, това ще се отрази и на останалите. Смятам, че никой не се съмнява в тази истина. Ако в личностен план е налице някакъв дефект и ако не бъде отстранен незабавно, няма съмнение, че след кратко време той ще се превърне в неизлечима гангрена. В такъв случай всяка единица трябва да изпълни своята част от отговорността, за да бъдат взети мерки срещу всички дефекти.

В хадиса се загатва за тази обвързаност и цялост. Ако всички индивиди – от портиера до държавния глава, – осъзнават собствените си отговорности към онова, което им е поверено, човечеството ще открие в тях въплащение на своите утопии.

Като има предвид, че наличието на доверие е изключително важно, Пратеника на Аллах казва: “Който не се ползва с доверие, не притежава и вяра.”[24] Не е съвършена вярата на човек, който не съхранява поверените му неща и не зачите тяхното право.

Сиреч, от една страна, между вярата и надеждността съществуват причинноследствени връзки. Както човек, на когото нямат доверие и не съхранява, онова което му е поверено, не може да бъде добър вярващ така също е трудно да бъде открито разбиране за надеждност, извън кръга на добрите вярвящи. Да, ако човек е добър вярващ, той ще съхранява онова, което му се поверява. Ако не може да го съхранява, това означава, че вярата му не е достатъчно силна.

В друг хадис Пратеника на Аллах описва по следния начин правоверния: “Истинският вярващ е онзи, на когото хората могат да поверят своя живот и имот.”[25]

Когато разказвах за верността на нашия Пророк, бях цитирал хадис, който сега искам отново да спомена – по смисъл, понеже смятам, че е свързан с темата ни: “Обещайте ми шест неща и аз ще ви гарантирам Рая.”

  • “Когато говорите, казвайте истината!” Да, думите и делата ви трябва да бъдат правдиви. В това отношение трябва да наподобявате стрелата!
  • “Спазвайте своите обещания!” Обратното би означавало да показвате лицемерие, за което по-горе стана дума.
  • “Пазете онова, което ви се поверява!” Ако някъде са ви познали като честна личност и са ви поверили нещо, в никакъв случай не подвеждайте хората, които ви се доверяват и не сривайте доброто им мнение за вас! Дори се постарайте да не изневерите на добрите им помисли в Сетния ден!
  • “Бъдете почтени!” Пазете своята чест и достойнство, съхранявайте честта и достойнството и на другите, както съхранявате и своите!
  • “Затворете очите си за греха!” Не поглеждайте онова, което не ви принадлежи, и не обръщайте очи към онова, което не ви е позволено да ползвате!

Поглеждането към греха покварява сърцето. В един свещен хадис се казва: “Поглеждането към греха е отровна стрела, хвърлена от Сатаната. (Тя излиза от лъка на вашата воля и се забива в сърцето ви. Или този лък, който принадлежи на Сатаната е подчинен на волята ви.) Който отвърне поглед от греха, защото Ме боготвори, ще изпълня сърцето му с такава вяра, че ще почувства насладата от нея в цялото си сърце.”[26]

  • “Ръката ви да не посяга и да не нанася вреда другиму!” Не сторвайте зло на никого!

Ако човек спазва тези принципи, чрез които е способен да спечели доверие, той ще живее като честен човек на земята и ще осигури бъдещето си в отвъдния свят. И без друго Пратеника на Аллах е обещал Рая на онзи, който му е дал обет, че ще спазва горните принципи.

Да, сигурността в света зависи от това, дали честните хора имат право на глас. Ако целият ислямски свят успее да съхрани повереното му доверие и се превърне в олицетворение на надеждността и сигурността по земята, светът отново ще възстанови баланса и равновесието си. Иначе в момента положението не само в Турция, но и в целия свят, буди съжаление. Колко добре описва тази картина поетът Мехмед Акиф в следните стихове:

Срамът е изчезнал, потънал – навред безсрамие цари...
Колко грозни лица е покривало всъщност това тънко було!
Предаността липсва, вярност към обета – съвсем, доверие е безсмислена дума;
Лъжата е аплодирана, предателството е потребност, в неизвестност е истината.
Как настръхва човек, о, Боже, колко страшна промяна е настъпила!
Ни религия е останала, ни вяра. Религията е разрушена, вярата – сломена.

О цветчета на надеждата!

Вие сте онези, които ще установите на земята истината на религията. Вие сте стъбла от такива корени и сноп от такива лъчи, че те в един мрачен период от историята озариха световете и подобно на райското дърво на щастието избуиха навред със своите клони, листа и цветчета. През онази епоха благородният ни народ бе създал държава с доминираща сила, волята на която се възприемаше като заповед в междудържавните дела. Надявам се да надживеем днешните мрачни дни, те да отминат бързо и отново да възкресим онези светли епохи. Мъртвите и все още живите очакват това от вас... И особено, духът на обикалящия сред вас... Дори и вие да не виждате и да не усещате, понякога Пророка Мухаммед, Аллах да го приветства, ви гали по главите и плещите, и с поглед, изпълнен с надежда и ведрост – състрадателна целувка, очаква това от вас.

Вие като надеждни хора, ако не се отклоните от правия път и ако вдъхвате сигурност и доверие на останалите... Да, когато успеете да постигнете това, цялото човечество ще отвори сърцето си за вас и вие подобно на хората преди вас ще заемете своето място в сърцата. Не забравяйте, че най-важното условие за постигането на този резултат или за покоряването на този връх е устойчивата надеждност и честност.

Да, ако желаем отново да сме балансиращ фактор в световното равновесие и ако искаме да сме народ, с който останалите се съобразяват при вземането на решения, засягащи съдбата на света – а ние сме длъжни да постигнем това, – в такъв случай трябва да олицетворяваме истината, справедливостта, правия път и честността...


[1] Ebu Davud, Menasik, 56; İbn Mace, Menasik, 84. İbn Kesir, Bidaye, 5/173.
[2] Buhari, Tevhid, 22; Müslim, İman, 288.
[3] Съпругите на Пророка Мухаммед – Б. пр.
[4] Müslim, Cihad, 58; Müsned, 1/31, 33.
[5] Buhari, İ’tikaf, 8; İbn Mace, Sıyam, 65.
[6] İbn Hişam, Sire, 1/209.
[7] Müsned, 3/447; Ebu Davud, Edeb, 80.
[8] Buhar İman, 24; Müslim, İman, 107.
[9] Ebu Davud, Cihad, 112, Edeb, 164; Müsned, 1/404.
[10] Джизие – налог събиран от немюсюлмани – Б. пр.
[11] Ebu Davud, Edeb, 164; Müsned, 1/404.
[12] İbn Kesir, Tefsir, 7/359; et-Terğıb ve’t-Terhib, 4/285.
[13] Müslim, Hudud, 22, 23.
[14] Ebu Davud, Vitr, 32; Nesai, İstiaze, 19, 20; İbn Mace, Et’ıme, 53.
[15] Müslim, Cihad, 9.
[16] Müsned, 1/86.
[17] İbn Hişam, Sire, 2/127.
[18] Buhari, Tefsir , (9), 9; Müsned, 1/4.
[19] Buhari, Cihad, 52; Müslim, Cihad, 78.
[20] Buhari, Meğazi, 31; Cihad, 84; Müslim, Fezail, 13; Müstedrek, 3/29.
[21] İbn Hacer, İsabe, 2/460; İbn Hişam, Sire, 4/55.
[22] Buhari, İlim, 2; Müsned, 2/361.
[23] Müsned, 3/135.
[24] Müsned, 3/135.
[25] Tirmizi, İman, 12; İbn Mace, Fiten, 2.
[26] Kenzu’l-Ummal, 5/328.

Pin It
  • Създадено на .
© © 2024 Уеб сайт на Фетхуллах Гюлен. Всички права запазени.
"fgulen.com" е официалният сайт, на който се публикуват трудовете, статиите и изявленията на Фетхуллах Гюлен