Усещане и чувство

Чувство означава човек да възприема чрез външните и вътрешните си сетива нещата, които влизат в индивидуалната му линия на усещане. В това отношение човек, който може да усети едно или няколко неща едновременно, се нарича чувствителен.

***

Разумът е функцията на мозъка да усеща и възприема, а съвестта – на духа. Ако първото обясним като „знаене”, логично би било второто да назовем „чувство”. От тази гледна точка категорично е немислимо да усещат и чувстват битието, както и да знаят какво се случва вътре в него, хора, чиито разум е ленив, а съвестта им – мъртва.

***

От гледна точка на мъдростта чувство – това е съвестта, която е проумяващият механизъм на духа. От този аспект човек без чувство в известен смисъл е безсъвестен, а човек лишен от съвест – безчувствен.

***

В по-тесен смисъл чувство означава усещане на доброто и красивото, лошото и грозното с вътрешно предчувствие. Така може да се проявят много човешки качества. Например: „Дали да убием или помилваме врага, когато го пленим? Дали да постъпим по човешки, когато опетнят честта ни или и ние да хвърлим петно?” Ние правим горните избори винаги с цитираното чувство.

***

Чувството се възпитава и усъвършенства с мъдрост. А материалистическата философия го угасява и притъпява. Затова онези, които отнасят всеки въпрос до разума, никога не могат да опознаят озарения свят на чувството.

***

Правилното чувство налага чувствителност без скрити намерения. А истинската и пълноценна чувствителност, се ражда от истинско и пълноценно чувство.

***

Всички успехи на безчувствените и безсъвестните хора са напълно животински победи и съставят верига от позори. Следователно разбушуването на плътското начало и превръщането на себелюбието в Адска бездна завършва с прекършването на крилете на духа и с парализирането на съвестта.

***

Онези, които чувстват болката и страданието от нещастията, сполетели религията, родината и народа, са възвишени души, чиито чувствен свят е събуден, те не се въздържат с любов да пожертват живота си в името на висшите идеали, на които са отдали сърцата си. Що се отнася до хората, лишени от чувство и усещане, те нямат сили да осъществят дори най-малкото нещо, което казват, въпреки че словоохотливо говорят за жертвоготовност.

***

Наличието на душевни свойства у някого, дори това да е в негова вреда, като загриженост за останалите хора, посвещаване на собствения живот в тяхно име, споделяне на болката и радостта им, които поотделно имат важно значение, се дължи на силата на духовното му усещане. А у хората, които напълно са лишени от това чувство, е невъзможно да се посочат не само цитираните черти, но дори една от тях.

Що се отнася до проявите на добродетелност и храброст на такива хора, те по-скоро приличат на композирането на суфльорите, които се включват с мрънкане в музиката, композирана и изпълнявана от останалите.

***

Напредъкът и възходът на един народ зависи от единството на чувствата сред хората и дълбочината на чувствителността им. Само хората, задълбочили се в света на чувствата, без да им мигне окото жертват всичко, което притежават в името на делото и идеите си. А когато попаднат в безизходица или проявяват симптоми на лудост, или се разболяват от туберкулоза.

***

Най-висшата степен на усещане е появата на силна треска, когато се посяга на религиозните и националните ценности, която хваща здраво и измъчва като малария чувствителните души. Ние може да наречем това и “родолюбие”.

***

Родолюбие, това са трепетите и страданията на духа, когато се преобръщат стойностите и рухват висшите ценности. Те са най-ясния белег, по който истинският човек се различава от съществата в човешки образи.

От Най-възвишения Дух на върха до страдащите хора в съвремието ни, всички обхванати от болки умове са лягали и ставали, постоянно бродили, мъчно стенели и превивали гръб понякога на планинските върхове, понякога в пещерите, а в други случаи в гробовете. И според мен, онези, които са оформили най-великолепните епохи в историята, са героите точно на това усещане и родолюбие.