Несъмнено тази религия е изпратена от Всевишния Аллах като благодат за човечеството. След като е така, защо тя позволява робството?

Този въпрос има няколко аспекта - исторически, социален и психологически. Ако бъдете търпеливи, ще получите отговор както на този въпрос, така и на много други, които могат да възникнат в последствие.

Преди всичко смятам, че е редно да припомним причините, стари и по-нови, поради които изпитваме страх и отвращение от робството.

На първо място, е мнението на историческия материализъм за историята и света, което представлява работодател - работник, богат - беден, угнетител - угнетен. Представянето на обществения прогрес започна да се нарича с понятия от рода на "природа" и "наследственост", "робство" и "неволя", а по-късно - "труд и неговата несправедлива компенсация". Всичко това бе широко разпространено, че започна да се приема от хората без каквито и да е съмнения. Вместо въпросът да бъде разгледан двустранно, допускащ съществуването на противоположни възгледи, нещата се решаваха едностранно.

На второ място, нас ни възмущава зверското, жестоко отношение към робите, съществуващи в древността, особено в Рим и Египет. Затова векове след това в нашите мисли изниква образът на роба, който въздига пирамиди, и като сламка, която се губи в глината, или робът, който се бори на арената с лъвове за забавление на публиката. Виждаме го с това определение и се отвращаваме и от робите, и от поробителите.

И накрая у всеки съвестен човек се появява ненавист срещу нехуманното, нечовешко отношение към пленниците, което се наблюдава и до ден днешен.

Ето, поради всички тези причини поколенията ненавиждат робството и станаха врагове на системите, които го поощряват. И то с цялото си право. Но същите обвинения да бъдат отправени към Исляма, е голяма несправедливост. Неговият произход не е свързан с Исляма и неговото съществуване не се поддържа от Исляма. Затова в началото искаме да обърнем внимание на факторите, които го внедряват в живота.

Робовладението се поражда във война и продължава там, където има благоприятни условия. Така както свидетелства римската история, стремящия се към изобилие Рим, бил среда на наслаждения и удоволствия. Одеждите на римляните били разкошни, трапезите им били изобилни, желанията им били най-долнопробни, а като цяло животът им бил скотски. За да може да продължи това разточителство и безумие, било необходимо несвършващо богатство, постоянен приток на военна плячка, роби и прислуга. Затова римляните постоянно воювали, създавали колонии и се опитвали да утвърдят господството си над света. Мюсюлманите, когато завоювали Египет, станали свидетели на това мерзко положение. Пазари, изпълнени с роби. Мъже и жени, оковани във вериги, без никакво достойнство, били излагани на показ и били продавани. Привечер, когато ги прибирали, ги настанявали в бараки и землянки, в които гъмжало от насекоми. И много често не им давали възможност да си отпочинат. Спели струпани един върху друг. Мюсюлманите никога не били виждали нещо подобно и били поразени от видяното. Където и да отидели, те се ръководели от принципите на Исляма и се опитвали да излекуват тази рана. Но Западът приемал наследството на римляните и египтяните така, както било. Робите продължавали да служат на господарите си, да се бият за тяхно удоволствие, да убиват и да умират, също като гладиаторите, които забавлявали безнравствените римляни.

Ислямът на първо място, анализира това като едно събитие. След това им припомня, че робите не могат да бъдат предмет на покупко-продажба или развлечения и че те са преди всичко хора: "Вие сте един от друг." (4:25); "Който убие своя роб, ние го убиваме; който затвори своя роб и го остави без храна, ние също го затваряме и не му даваме храна; който го скопи, и ние го скопяваме." (Бухари, Муслим, Тирмизи). Ислямът дал ново направление на общественото съзнание и застанал на пътя на това безчинство. Наставленията на Пратеника били: "Вие сте синове на Адем (Адам). А той е създаден от глина." (Муслим). "Знайте, че нито арабин пред неарабин, нито неарабин пред арабин, нито белокож пред чернокож, нито чернокож пред белокож имат някакво преимущество. Преимуществото е в благочестието." Тоест цялото преимущество и достойнство се свързваше с възгледа на Създателя към човека и как човек спрямо това поправя своето поведение. Благодарение на подобно влияние на Исляма много нещастни хора, живота на които преминал в робство, получили помощ и избавление. Така, както Хазрети Юмер изразил уважението си към робите: "Многоуважаваният Билял бе освободен от многоуважавания Хазрети Ебу Бекир." Ислямът разглежда робите като част от уммета и повелява: "Слугите и робите ви са ваши братя. Хранете ги с това, което вие ядете, и ги обличайте с това, което вие носите. Ако им възложите тежка задача, им помогнете да я изпълнят." (Бухари). "Никой от вас да не казва "това е моят роб, това е прислугата ми". Нека да казва: "това е дъщеря ми, синът ми или брат ми"". Затова Хазрети Юмер, отивайки към Месджид-и Акса, за да му бъде поверен, по пътя от Медина дотам заедно със слугата си се редували, яздейки единствената камила. Хазрети Осман, когато бил халиф, накарал своя роб да му издърпа ухото пред всички хора, тъй като и той преди му го бил издърпал. Ебу Зер обличал една част от дрехите, а другата я споделял с роба си.

Всичко това показвало, че и робите са също хора, които не се отличават от останалите. Това спомагало за заздравяване на човешките отношения. Трябва да припомним, че за хора с неопетнено съзнание и живеещи в отдалечени места било голяма революция. Във време, когато в другите страни даже и не помисляли за човешките достойнства на робите и считали за нормални зверските схватки на арената, извънредния труд и издевателствата над тях, Ислямът показал пример на човечеството за хуманност и отношение към робите.

Този пример оказал влияние и на самите роби. Те се почувствали като истински хора, като равни с останалите и въпреки че получили възможност да бъдат свободни, те не желаели да напуснат своите господари. Това започнало със Зейд ибн Харисе и така продължило. Последният Пратеник освободил Зейд и му разрешил да замине с баща си, а той предпочел да остане. Така постъпили голяма част от робите. Защото към тях се отнасяли толкова добре, че те се чувствали като част от семейството. И господарите им усещали това и се стремели да защитават техните права. И не можели да постъпят по друг начин. Защото ако днес те били техни покровители, то не се знаело какво ще се случи в утрешния ден. Освен това религиозните принципи били сурови: "Който убие своя роб, ние го убиваме; който затвори своя роб и го остави без храна, ние също го затваряме и не му даваме храна." (Бухари, Муслим) Знаейки за такова сурово наказание, господарите били благоразумни и внимателни, а робите - уверени в своята защита. Това било невиждано досега в историята и представлявало първият етап от промените, въведени от Исляма.

Вторият етап бил освобождаване на робите. Ценното в човека е неговата свобода. Да поробиш свободен човек и да се възползваш от неговия труд, се счита за голям грях в Исляма. Освен че ограничаването на свободата е порицано в религията, тя приветства всички усилия за установяване на свобода. Считало се, че с освобождаването на едната половина на един роб (това било, когато робът имал няколко господари), човек освобождава половината от тялото си от вечни мъки; когато го освободи напълно, той напълно спасява себе си от мъки в Отвъдния свят. Ислямът е развял знамето за борба за освобождение на робите. Религията счита това като задължение, като достойнство и поощрение, поддържа разбирателството и съглашенията между господар и роб.

И първият пример в тази насока, както винаги, показал Ислямът. Много добре е известно колко много богатство и усилия са били нужни на Пратеника и Хазрети Ебу Бекир да откупуват роби и да ги освобождават.

Отначало тази дейност се извършвала със собствени средства, но впоследствие това ставало на държавна основа. Пратеникът освобождавал този, който научи десет души на четмо и писмо, и го извършвал в момент, когато изпитвал остра материална нужда. По времето на управлението на омеядският халиф Юмер ибн Абдулазиз част от задължителната милостиня зекят в хазната се използвала именно за освобождаване на множеството роби, които пристигали. Освен това освобождаването на роби било своеобразно задължение, налагано на хората, неизпълнили някои религиозни обреди или за греховни постъпки.

На нарушилият клетва; извършилият грях "зихар" (да оприличи част от съпругата си на своята майка или сестра); обвинения в убийство, им било препоръчвано да освободят един роб. "А онзи, който убие вярващ по погрешка - да освободи вярващ роб и да връчи откуп на семейството му, освен ако простят." (4:92).

Тъй като едно престъпление нанася щети и е в ущърб и на обществото, и на семейството на убития, те получават материално възмездие, а чрез освобождаването на роб обществото се сдобива с нов член, който е тяхната компенсация. Затова след неволно убийство освобождаването на един роб се счита като раждане на нов човек.

Освен това имало и други пътища за освобождаване на робите - "мукятебе" и "тедбир". Първото е писмено съгласие между роб и господар, съгласно което робът срещу определена сума може да бъде освободен. Това споразумение открива пътя на робите към свобода. Както ясно е споменато в Корана, след като робите направят подобно предложение и господарят приеме, остава единствено робът да предостави определената сума. Вторият начин е, когато господарят обещае, по какъвто и да е повод, че ще освободи своя роб или напише това в завещанието си и по този начин се откривал друг път за свободата на робите. Също така се считало за благодеяние (севаб) и било широко разпространено доброволното, безвъзмездно освобождаване на робите. Имало и периоди на свещени дни и месеци, в които вярващите освобождавали робите, търсейки милостта и благоволението на Всевишния.

Тук някои опоненти могат да възразят: "Да, развитието в отношенията с робите е налице, били освобождавани, с тях се отнасяли по-човешки. Но дори те да били освобождавани, не може да се отрече, че Ислямът приема робството и това е отразено в каноните и социалните норми. Ислямът отстранил с лекота много езически обичаи, които били в кръвта на хората. Не би било пречка да бъде отстранено и робството. След като е така, не означава ли, че това е унижение за Исляма?"

На първо място, трябва да подчертаем, че не Ислямът е създал робството и той никога не е бил негов защитник. Робството се е породило от войни, водени с други държави и народи. И докато войните продължават - а те ще продължат до Съдния ден, ако не се промени човешката натура - нито един народ няма да успее да разреши проблема с военнопленниците и робите. Нека да се замислим:

Да предположим, че воюваме с друга държава. Пленихме много хора, но и дадохме много пленници. С тези пленници може да постъпим по няколко начина:

  1. Може да убием всички пленници, както правят много тирани.
  2. Може да ги преместим във военнопленнически лагери.
  3. Може да ги освободим и да им позволим да се завърнат по родните си места.
  4. Може да ги счетем за военна плячка и да ги раздадем на вярващите.

Сега нека разгледаме всяка вероятност подробно.

1. На първо място, коя съвест и човечност биха позволили убийството им без разлика дали са деца или възрастни, жени или мъже? Въпреки че са изминали векове от зверските избивания при Картаген, римляните са все още опетнени. От съзнанията никога няма да се заличи злодеянието, извършено от безмилостния Навуходоносор (Бахтуннасър). Да, не е нужно да се връщаме много назад във времето. Нека си спомним какво видяхме на Балканите; тридесет милиона убити в Русия; хиляди хора погубени от фашистите. Можете ли да покажете човек, на когото това би му харесало?

2. Мнението за лагерите за военнопленници е също толкова отрицателно. В двадесети век са създадени ужасни лагери за военнопленници. Намиращите се на Балканите, и особено в Едирне (Сарайичи) лагери, изобилстват със зверства. Американците се жалват от японските лагери. Но ако те бяха видели как постъпват агресорите с азербайджанските пленници, как се отнасят с пленниците в Босна, то техните претенции щяха да им се сторят незначителни. По време на Втората световна война и Европа, и Азия видяха и почувстваха мъката от военнопленническите лагери. Значи и този път води до кръвожадност и зверства, които не могат да се обяснят с човещина.

3. Ние одобряваме един такъв хуманен път, който връща пленниците по родните им места. Но ако противниците ни убиват нашите сънародници и не смятат да ги освободят, подобна позиция се счита за предателство. Да не говорим, че освободените от нас пленници могат да предадат наши планове и тайни, с което да спечелят преимущество, и в същото време нашите собствени войски да паднат духом. В същото време противникът ще бъде поощрен и ще започне безпощадна атака. По-скоро подобни действия за размяна на военнопленници стават по взаимно съгласие и се извършват нееднократно. Днес също може да се използват такива прийоми, като това ще помогне за спиране на потока на военнопленниците.

4. Остава още един път: да бъдат поделени военнопленниците между войниците, участвали във войната. Ислямът е предпочел именно това. Никакви масови разстрели, никакви лагери със зверства, нито постъпки, които биха могли да озлобят врага. Навярно този път е близък до всяка човешка природа.

В дома на всеки вярващ, пленникът имал възможност да разбере правдата, истината и много добродетели. Техните сърца били покорени с добри обръщения и хуманни обноски от страна на домакина и, както станало с много пленници, чрез тяхното освобождаване те получавали всички права като всеки мюсюлманин. Този път е способствал за духовното усъвършенстване на хиляди хора. Много духовно извисени хора, които ние наричаме "Мевлеви", като шейха на Имам Малик - Нафи, и Тавус ибн Кейсан и Месрук, и още много други, са били възпитани именно по този начин.

Освен всичко, това били временни мерки. Свободата е един от основните принципи на Исляма, като има множество поводи и пътища за освобождаване на робите. Всички поощрения и напътствия в тази насока доказват, че не Ислямът е породил робството. Но робството ще продължава под различни форми, докато всички държави не придобият единно мнение по този въпрос. Във връзка с това принципите на Исляма ще останат в тези рамки. Святата религия ясно е изявила своята воля и изразила своите принципи. Тези, които се стремят да установят мир в света, трябва да подготвят почва за реализацията на тези принципи в международен мащаб. Това е целта на тази религия. Пътят, указан от Исляма, е основан на справедливост и нравственост. Път, който избавя от безчовечност и жестокост и води към добродетелство и благородство.

Една от причините днес това да не бъде осъществено е незрелостта и неразбирането на тези принципи от една част от вярващите. Религията няма за цел да гарантира възвисяването на хората до нивото на ангелите. Така както онези, които са влели в сърцата си свещените принципи, са станали като ангели, така има и такива, които не са успели да преодолеят най-вече себе си и душите им са останали в непрогледен мрак. Именно такива хора желаят да съхранят робството и застават зад тези, които го подкрепят.

Остава да разясним още един въпрос: защо при толкова налични форми за освобождаване на робите, много вярващи не ги освобождавали. Няма ли противоречие с това, което обясняваме, и онова, което е било в действителност?

Да, ние сме свидетели, че в определен исторически период робството се използвало и от вярващите. Но затова имало две много важни причини: едната била свързана с господаря, другата - със самия роб. Както вече споменахме, възпитанието на съвършени хора става чрез изпълнение на ислямските принципи, а затова е необходимо надделяване на волята и стремеж към свобода. А несъвършените хора, които са в ущърб на останалите, не могат да осъществят тези принципи. И положението няма да се промени, докато тези хора не заживеят по законите на Пратеника Мухаммед, Аллах да го благослови и с мир да го дари. А тези, които се стремят да очернят Исляма, използвайки имената на трима-четирима души, които са се поддали на животинските си инстинкти, са нечестни и несправедливи.

Другата причина е свързана със самия роб. И в този случай подходът на Исляма към този въпрос е оригинален и е близо до човешката природа. Първите мюсюлмани се стремели преди всичко да дадат увереност на робите, че и те са хора, да отстранят от тях страха от свободата, учили са ги на принципите и добродетелите на живота и са ги насърчавали да създават семейства.

Обичаите и привичките се превръщат във втора човешка природа. Да избавиш от подобно положение човек е толкова трудно, колкото да дресираш диво животно. Такова било и робството. Това било деформация на човешката природа. Отстраняването му изисквало продължително време. Именно това направили вярващите.

Вярващият приемал един роб, наричал го "братко", постепенно го научавал да работи и печели самостоятелно, учил го на принципите на семейството и накрая го освобождавал, когато бил сигурен, че няма да бъде във вреда, а ще бъде полезен за всички останали.

Ако тези хора били освободени, без да бъдат възпитани, техният талант и способности, притъпени от дългите години на робство, ако били пуснати на свобода с печата на унижението и със сломена гордост, те биха се почувствали като декоративни птички или като риби в аквариум. Вероятно щели да се отчаят пред непредвидимите обстоятелства на живота и щели да пожелаят да се върнат в робство. А това не би било от полза за робите. Когато президентът на САЩ Ейбрахам Линкълн освободил всички роби, повечето се върнали при господарите си. Не би могло да се случи нещо друго. Човек, който цял живот или по-голяма част от живота си е робувал, е привикнал да получава заповеди. Той може да бъде прекрасен работник, но тъй като бил управляван като машина, дори да е на петдесетгодишна възраст, е в положение на дете. Той има нужда да научи реалностите на живота и неговите закони, да се поучи от човек, на който тези неща са известни. Това се касае не само за робите, а и за нациите, които дълго време са били под колониална зависимост. Да, ако на такива народи не се вдъхне чувство за достойнство, те не биха могли да останат независими от други страни и вечно ще възхваляват други народи. Дори може да кажем, че народ, изгубил чувство за собствено достойнство, е по-трудно да бъде възпитан, отколкото да бъдат убедени робите, че са хора.

Ето, Ислямът се постарал да върне на робите чувството за собствено достойнство, помогнал за уравновесяване на сломения им дух, вдъхнал в сърцата им свобода и любов за живот. И след това ги освободил. Възпитанието и освобождаването на Зейд ибн Харисе, неговата женитба с жена от знатен род, назначаването му за главнокомандващ на армията, в редиците на която имало много славни мъже - не е нищо друго освен план, постепенно водещ до една цел.

 Билял Хабеши, Аллах да е доволен от него, станал един от благородните хора; робът на Хузейфе Салим достигнал такова положение, на което добронамерено завиждали много мюсюлмани; Селман се считал за член от пречистото семейство на Пратеника; това са живи примери какво е отношението на Исляма към робството. Може да споменем още хиляди примери.

И така, може да обобщим: Ислямът не е създал институцията робство. Напротив, той е показал пътя за неговата постепенна ликвидация. Ако не бяха войните, ако не се вземаха военнопленници, то някои злонамерени хора нямаше да осъждат Исляма по въпроса за робите. Защото робството, което било вече факт, чрез Исляма добило нови измерения и било превърнато в добродетел.

Благодарение на безпощадната борба на Исляма срещу личностното робовладение днес този вид робство окончателно е заличено. Искам да завърша думите си с пожелание всички страни и народи да бъдат избавени от колониалното робство.